Нова тема - размисли и страсти

   Имам малък проблем и мисля че ми трябва вашия съвет. Накратко ще споделя историята, която ме вълнува. Както всички знаете имам чудесен човек до себе си в момента, на който адски много държа. Въпросът е, че изглежда нещата между нас започват да куцат. Сякаш му омръзнах. Няма да се учудя, ако това е станало. Въпросът е, че не знам дали не е просто моя измишльотина, която да спъва нещата ни. Нали знаете- жените твърде много мислим, че не сме достойни за човека до нас.
  Денят и случката беше съвсем наскоро, ако някой го интересува- за протокола 07.07.13. Той дойде да ме вземе от работа. Много мило, наистина! Отдавна не го беше правил. Имам ритуал с моите колеги , след работа да оставаме за по една бира време. Това не е от значение.
  Просто смятам, че цялата ситуация е дело на глупаво мъжко его. А ето я и нея:
Докато обсъждахме забавите в работата с колегите ми, той беше седнал до мен. Понечих се да го гушна и без да искам (тъй като забравих) бутнах очилата, които бяха на главата му. Започнах да се смея на своята невнимателна и очевидно- адски глупава постъпка. И се сгуших в него. Целунах го по бузата. В този момент той каза:
- Няма ли да ги вдигнеш?
Аз се усмихнах и му отвърнах:
- Ще, но искам една целувка.
- Пушила си. - намръщи се той. - Вдигни очилата и ще я получиш.
- Добре, но първо целувка, не е задължително да е по устните, щом не ти е приятно. - отговорих аз и пак се усмихнах, подавайки бузата си към него.
Той каза сухо и настоятелно:
- Вдигни ги!
- Първо целучка. - оплезих се аз.
- Вдигни ги и ще ти дам целувка. - каза той.
- Аз как да знам, че ще си изпълниш обещанието, след като сега не искаш да ме целунеш, какво остава за после. Целувка и ще ги вдигна.

Истината е, че още като ги бутнах, мислех да ги вдигна от земята, но реших на шега да си изпрося целувка.
- Ти ги бутна и е редно ти да ги вдигнеш. - продължаваше да настоява той. - Накрая ще си ги вдигна сам и няма да те целуна повече. Ще ти се разсърдя и ще си тръгна.
- Заплашваш ме заради едни очила?- опулих се аз.
- Просто ги вдигни!
- Не изпълнявам заповеди. - казах аз намръщена. - Но щом толкова искаш да си ходиш от мен, имаш пълната свобода да го направиш.
- Вдигни ги, защото ще си тръгна!

  Изпуфтях ядосано. Наведох се и ги взех. Обърнах се на другата страна и започнах да го игнорирам, докато ми мине.
- Дай ми една цигара!- отново заповедната форма беше в сила. Не обърнах внимание, чух го много добре. Той пуши само и единствено, когато е изключително изнервен. Направих се на ударена.
- Дай ми една цигара! - каза той отново. Аз продължих да се правя, че не го чувам. Той потрети: - Може ли една цигара? - в отговор му подадох кутията и продължих да си говоря с колегите ми.
В главата ми се въртеше условието :"Веднага ги вдигни (...) иначе ще си тръгна." Как би ви прозвучало това? На мен ми прозвуча като:"Веднага направи това или ще те зарежа."
  "Ако ще ме зарязва за подобна глупост- прав му път крива му пътека."- мислех си.
  В колата на тръгване той ме целуна, но аз не му отвърнах. Той ме целуна пак. Аз продължих да не му отвръщам. Нека да видим какво ми беше.
   Слезнахме в метрото и седнахме на пейките в чакалнята. По някаква причина стана въпрос за един колега, който се шегува с мен, че бил влюбен в мен. Той си е такъв, шегува се с всяко момиче или по-скоро с всичко женско, което има дупка. Не го приемам навътре, а като шега. Приятелят ми знае за това и репликата му беше:
- Абе скоро и двамата ще ядете бой!
- Защо пък аз да ям бой. - запитай учудено аз.
- Много добре знаеш защо. - каза и ме погледна остро в очите, с лека надсмешка. Поглед тип:"Аз не съм вчерашен и доматите с колците не го ям. Много добре знам. "
  Ако имаше нещо вероятно бих се притеснила от този поглед и бих навела глава, но аз се подразних. Гледам странно. Казах си:"Ти си луд!" и извъртях очи в отговор.
  Качихме се в метрото. Застанахме прави, докато дойде станцията, на която трябва да слезна. В мое дясно, седяха две двойки. Загледах се в тях. Езикът на тялото им говореше колко много се обичат. Държаха ръцете си. Краката им бяха насочени един към друг. Погледите им бяха щастливи.
  При едната двойка момчето беше положил ръка на рамото на момичето. С другата ту я държеше за ръка, ту я поставяше върху коляното й. Другата двойка се бяха прегърнали и тихичко се кикотеха за нещо. Изглеждаха наистина щастливи.
  В този момент сравних нас. Ние седяхме един срещу друг, но гледахме в различни посоки. Мълчаливи. Не обелващи нито една думичка. Дори не личеше, че сме двойка. Толкова студенина лъхаше от нас.
  Очите ми се насълзиха, обърнах се към него, тъй като вече наближаваше моята станция и му казах:"Не ме изпращай до нас." Целунах го по бузата. Вратите се отвориха и аз слезнах. Докато ровех да потърся ключовете си, тъй като минавам по доста тъмни улици, чух стъпки зад мен. Обърнах се. Той беше. Изчаках го. Той ме прегърна с едната си ръка и започнахме да вървим. Попита:
- Какъв е проблемът сега?
Отговорих сухо:
- Никакъв. - излъгах. Проблемът беше именно това, което се случи. Именно констатацията ми, че ние не изглеждаме и не се държим като хора, които се обичаме. А като хора, които просто сме свикнали един с друг. 
   Той ме познава. Затова добави:
- Не лъжи, знам че има някакъв проблем, просто сподели.
Въздъхнах. Започнах с поведението му относно случая с очилата. Той започна да спори, че било редно да ги вдигна, след като аз съм ги бутнала.
- В това няма съмнение. - казах аз- Въпросът е там, че тонът ти не беше много правилен.
Той започна да обяснява как сега ще го изкарам него виновен. Започна да се ядосва и да повишава тон. Тогава не издържах. Спрях за миг и казах следното:
- Ето затова ти казвам да не ме изпращаш! Казах ти, че ще започнем да се караме! Затова не исках да ме изпращаш! Дори не се опитваш да разбереш какво имам предвид, върви си, няма смисъл да се караме.
Той ме погледна странно:
- Това ли искаш - да си тръгна.
- Да, това искам. Имаш десет минути до последното метро, върви си. Не ме изпращай.
Той се фрънца подобно на ощипана мадама и забърза в тъмното. Аз продължих да ходя към вкъщи. "Това край ли беше" - мислех си аз. "Край ли беше".
  Не можех да заплача. Нещо просто се загнезди в сърцето ми. Какво да правя?